Помните ли малкото момче?
Момчето ще се повдигне на пръсти,
за да погледне през ключалката,
после неговите къдрави коси
ще преплуват слънчевия вик на пролуката
и той ще влезне при своите кукли.
Момчето не знае да играе.
Една кукла, която някога казваше “Мамо”,
преди да заспи, му намигна цинично с проскубани мигли.
Ние тръгнахме от малкият свят
и сигурно искахме да познаваме всекиго,
а после прескочихме високият праг
на своята вяра и повече не искахме да познаваме никого.
Извървяхме нашето минало прегърбено, свито,
изплашено с времето и изтичахме в зелените сънища,
големите радостни детски пътеки,
за да се срещнем в ковчега на своята зрелост.
Нашият коняк замръзна в чашите.
Смъртта е по-милостива от вас,
тя тихо пристъпва преди да замаже.
Тя нежно ни целува, за да вземе живота.
Тя обича всички ни, докато ние се мразим.
Смъртта е нашият единствен добър завършек.
Искам да ме целунеш, тъй нежно, както смъртта.
Прощавай! Всичко си отива...и аз си отивам.
Все едно, че никога не ме е имало. Прощавай...
