И пак онази стряха, вита, ясна.
И пак над нея оня заник тих.
И пак тъй вечерта смирено гасне,
тъй както в дебеляновия стих.
Но вече тук живеят чужди хора.
И камъчето, хвърлено в нощта,
днес не отваря малкия прозорец.
Заключена е пътната врата.
Посрещни ме. Ида от далече, от далече.
Нося ти таз земя, таз земя.
Но кому да кажа: “Добър вечер, добър вечер”.
Няма никой у дома, у дома.
Къде ли не замръквах с пътя свирещ.
Къде ли не намирах друг свой дом.
А моят чакал, чакал, най – подире
за всичко отмъстил си мълчешком.
Завинаги вратата си затворил.
И аз на прага мълком се теша,
че вишната отсечена от двора
е оцеляла в моята душа.
Посрещни ме. Ида от далече, от далече.
Нося ти таз земя, таз земя.
Но кому да кажа: “Добър вечер, добър вечер”.
Няма никой у дома, у дома.
And again that eaves, curved, clear.
And again above it that quiet sunset.
And again as the evening fades away humbly,
as well as in Debelyanov verse.
But here live strangers.
And the stone thrown into the night
today opens a small window.
Locked front door.
Meet me. Coming from far away, from far away.
I bring this land, this land.
But whom say: "Good evening, good evening."
There is no one at home, at home.
Everywhere I zamrakvah the road playing.
Where I Did not find another home.
And my wait, wait, most - followed
everything avenged his silence.
Forever door shut.
I silently in the doorway to Tesanj,
that cherry cut from the yard
He has survived in my soul.
Meet me. Coming from far away, from far away.
I bring this land, this land.
But whom say: "Good evening, good evening."
There is no one at home, at home.
